ВРЪХ

По двама стражари на всяко стъпало постави -

единят лукав и красив, а другият силен и мъдър,

диктува им гатанки, притчи и тайни,

дари ги със хитрост и хладнокръвие.

Първият – принц легендарен, с тяло – стомана,

поглед измамен и лаври от слава,

очите изпива, душата разпъва, сърцето ми трови,

когато стълбите качвам и гледам нагоре.

А вторият – каменен идол, патриций от друга епоха,

кален във войни и кървави бедствия,

от разум и знание, станал икона,

на златни везни съвестта ми измерва,

с въпроси без отговор волята спъва,

духът претопява с хипноза.

Понякога слизаш към мен, сякаш всичко простил ми,

подаваш ръка и се качваме бавно нагоре,

говорим - всеки на своя език, ръкомахаме, спорим,

сънуваме приказки, смеем се, дори се докосваме...

А после внезапно от гняв разделени, от стара обида, от тлеещи спомени,

аз хуквам надолу...

Блъскам стражарите, спъвам се,

обръщам се, виждам гърба ти и чувам да викаш:

„Когато стигнеш върха, аз ще съм долу“!