Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2017 12:51 - Красавица
Автор: prozaichnapoeziq Категория: Поезия   
Прочетен: 532 Коментари: 0 Гласове:
0



КРАСАВИЦА

 

от Христина Дакова

 

 

Най-малкото, което очакваше, беше от този ръждясал таралясник да излезе това видение. Ако от известно време не беше изпаднал в това положение, би се разгневил на съдбата, би й показал среден пръст, би изрекъл някоя непристойна за годините си ругатня. Вместо това по съсухрените му, жълтеникави страни запрепускаха две солени сълзи и се разбиха в асфалта. Късоглед или не и слепец щеше да види, че момичето е истинска красавица. Избърса набързо зачервените си очи, обръщайки се назад, за да не го види Мария и каза с глас, който не търпи възражения:

-Разкарай този бастун! Влака за отвъдното ще ме почака още малко на гарата. Не съм маймуна. Мога да ходя изправен.

-Но татко...-опита се да го разубеди Мария, но като видя как баща й изправи гръб, който изпука от усилието и как тръгна с достойнство да пресича улицата се усмихна, и се отказа. Като се обърна назад, разбра причината за ината на баща си. На тротоара стоеше младо момиче, чийто чар напомняше на изографисаната красота на Архангел Михаил. Мария тръгна редом до баща си, готова да го подхване, ако случайно залитне. Но старецът нямаше вамерение да залита. Когато младата жена мина покрай него, той усети парфюма й и съжали, че не е облякъл официалния си черен костюм, който носи на погребението на жена си. Момичето застана пред кабинета и бръкна разсеяно в джобовете на късото си спортно яке. Когато Мария хвана баща си за лакътя, той се стресна, защото цялото му внимание беше съсредоточено да изучава чертите на красавицата. Тя имаше нежна, порцелановобяла кожа, бледността й контрастираше с въгленовочерните очи, прикрити свенливо от дълги ресници. Косата й се спускаше по раменете на едри къдрици и в кестенявия й цвят проблясваха златисти отенъци. „Устата и са като изрязани с паричка”, помисли си старецът, докато се опитваше да седне плавно и уверено на дивана в чакалнята. Той изсумтя гневно в отговор на Мария, която го питаше как се чувства. Не беше още толкова изкукал. Момичето го гледаше. Не просто го гледаше, то го гледаше настойчиво. Но в погледа му не се четеше нищо. По същия начин някой би гледал произволен дефект на бяла стена. Още две нахални сълзи си пробиха път през проределите му мигли, когато си даде сметка, че девойката въобще не го вижда. Имаше нещо зловещо във втренчения й поглед, застиналите зеници подсказаха на стареца причината тя да чака пред психиатричния кабинет, но въпреки дълбокото съжаление, което изпита към нея, той осъзна, че именно този поглед й придава загадъчност. „До къде докараха младите тия маскари!” промърмори под нос на дъщеря си, която не отговори, притеснена от начина по който момичето се взираше в баща й. Неудобството й се изпари точно след две секунди, когато в чакалнята влетя пълна жена на средна възраст, чиято енергичност можеше да се срвавни само с тази на Мистър Пропър. Тя въобще не се смути от неподвижния поглед на момичето-напротив застана до него и лукаво намекна, че чака само за едни сънотворни, за една рецептичка - работа за пет минути. Мария беше напълно убедена, че девойката няма да отговори, но за нейна изненада тя отвори уста и произведе съвсем смислен отговор. Каза, че има записан час, че идва от сто и двадесет километра и няма да допусне да я пререждат. Енергичната жена прикри разочарованието си напълно енергично и бързо смени темата. Двете се разговориха толкова непринудено за родния град на момичето, че човек би помислил, че хапват пасти в някоя уютна сладкарница. Старецът не изпускаше и дума от разговора им. Макар излинелият му слух да не улавяше всичко, той нямаше намерение да се разсейва от други дразнители, като потната ръка на дъщеря му, която се впи в неговата. Слушаше гласа й. Той беше като бълбукане на пролетна рекичка, като песен на ято синигери. Можеше да прекара още часове в това дълбоко съзерцание, на неговата възраст чакането и бездействието вече не тежаха, ако не беше пристигнал докторът и не беше съобщил високо името му. Сега вече старецът се ядоса. Не стига, че дъщеря му го беше довлякла едва ли не насила при доктор за хаховци, а сега този нахакан млад глупак го откъсваше от представлението, което можеше да се сравни само с Шекспир на сцена в Народния театър. Но имаше нещо по-важно. Макар да не чуваше добре всичко, старецът ясно долови името на града, за който двете говореха. Той познаваше този град, беше го посещавал тайно от жена си и нахлулите спомени го накараха да се усмихне. Мария стисна силно ръката му и го задърпа към вратата. Повтори операцията с подхващането, когато го настани на стола срещу бюрото на доктора. „Нямам доверие на този доктор”- едва се сдържа да не изкрещи старецът. Всичко в него излъчваше подозрение. На първо място името му. Сатъров. Старецът го повъртя в устата си, като ментолов бонбон, от който искаше да оближе захарта. Не, не грешеше. Един човек, заслужаващ доверие не би носил подобно име. После вида му. Този доктор изглеждаше по-смахнат и от пациентите си. Зад кръглите очилца воднистите му очички сякаш намигаха, устните му бяха тънки и свити като на анимационен герой. Сивата оредяла косица покриваше тясното безцветно чело. Старецът се опита да се сети на какво му напомня докторът и накрая успя-напомняше му на разтушена скумрия. За разлика от него дъщеря му май изпитваше истинска симпатия към скумрията. Впусна се с готовност на новобранец да обяснява проблема на баща си. От известно време плачел без причина, правел го поне по десет пъти на ден.”Като ти се плаче, плачи!”-чу се гласа на пълната жена зад вратата и старецът осъзна, че прегледът никак не е конфеденциален. Ако беше двадесет години по-млад би тропнал с крак на дъщеря си, би фраснал един на скумрията и би...би...? Би поканил момичето на среща.

 

* * *

 

-Няма да пия тези проклети хапчета!-двамата с Мария вървяха към колата й. Този път той се подпираше на бастуна и ходеше толкова бързо, че на дъщеря му се налагаше да подтичва след него.

-Но, татко, това са само леки антидепресанти.

-Искаш да ме вкараш в гроба. Както и онзи измамник. Прибират парите на хората! Изкарват ги луди!

Мария стисна силно баща си за ръката и настоятелният й поглед го накара да спре.

-Довечера ще изпиеш хапчето. Ще го изпиеш, независимо от мнението си. Когато мама почина, поех отговорност да се грижа за теб.

Старецът махна с ръка и отново тръгна. Разбира се, че щеше да изпие хапчето.Просто я дразнеше. Така или иначе беше с единя крак в гроба. Хапчето щеше да го умори, в това нямаше съмнение, но какво значение имаше по дяволите, дали това щеше да стане утре или след два месеца. Така или иначе, нямаше повече да види онова красиво момиче.

На сутринта се събуди в необяснимо приповдигнато настроение. Едва ли не изприпка до магазина, за да вземе вестника, който му запазваха. Не че имаше нещо интересно за четене. Той го купуваше заради некролозите - така се осведомяваше колко свои съученици е надживял. Седна с чаша липов чай на кухненскта маса и го разтвори. Но чашата се изплзъна от ръката му и се разби на пода. Около обутия му в чехъл крак се разля топлата течност и образува локвичка. Той видя своя некролог. Напълно автентичен, истински. Но най-голямата загадка беше снимката. Тя стоеше заключена в старото му писалище и никой с изключение на един човек не я беше виждал. Но този човек беше мъртъв от десет години. Тя. Този човек беше тя. Тя - неговата любовница направи тази снимка преди двадесет и три години в една запушена софийска кръчма. Нямаше начин. Просто нямаше начин...или...

 

* * *

 

Мария пристигна по-рано от обикновено. Трябваше да провери как се чувства баща й с новото лекарство. Освен това беше напазарувала и щеше да го изненада. Откри любимата му халва в една сбутана бакалия. Но когато влизаше и го извика, той не отговори. Помисли си, че може да е задрямал. Често се унасяше на стария диван с вестник в ръка. Влезе в кухнята и не можа да възпре усмивката си. Наистина беше задрямал с вестник в ръка, точно както си помисли . ”Татко!” Имаше нещо необичайно в позата му. „Татко!” Кое беше по - различно? „Татко!” Това сякаш не беше баща й. Тя постави ръка на рамото му. „Татко!” Премести треперещите си пръсти на шията му. Нямаше пулс.

Това ли беше най-важното? Тя погребваше баща си, а въпросът, който най-много я вълнуваше беше, „къде по дяволите съм виждала това момиче?” Не можеше да откъсне очи от особения чар на младата жена. Напомняше й за иконата на Архангел Михаил, както я беше виждала в малката църква в селото на майка си. Полудяваше ли или девойката наистина промълви „Сбогом, татко!“, докато хвърляше пръст върху ковчега?



Тагове:   разкази,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prozaichnapoeziq
Категория: Поезия
Прочетен: 47160
Постинги: 36
Коментари: 15
Гласове: 27
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031