ВРАГ

Нарекох свой дом една черна дупка – дефект на полата на Бог.
Далече от взора му, встрани от ботуша – тя е идеална за гроб.
Видях я случайно, та кой би предположил, че Господ има дефект?
А ти се усмихна и промърмори: „пробих я нарочно за теб”.
Един ден в младостта си, заслепена от слънцето, галопирах и мачках звезди.
Не видях как той ти даде ботуша си, усмихна се сънено и рече: „отзад я ритни!”
Но вместо в бездна от антиматерия да полетя със свой собствен стил,
приземих се в дупката на полата му, която ти беше пробил.
И ето: рефлекс в стресова ситуация – обърнах се в този час пик,
присвих очи и видях нападателя, поздравил ме не с цветя, а с ритник.
Викнах през сълзи: „Това ли е Дяволът, отговорен за всички беди?”
Кой друг би те ритнал с ботуш в задника, когато гониш звезди?
Измина сигурно цяло столетие в самота на полата на Бог,
за този нахалник да търся възмездие, изкопал ми за дом тъмен гроб.
И понеже да любиш или да мразиш, неизбежно ти трябва обект,
изпредох нишки от тъмнината и ти нарисувах портрет.
Роди се под моите пръсти чудовище – жестоко в сърцето, но с приказен лик.
Нямаше как да забравя лицето ти – видях го в последния миг.
Изтерза ме това противоречие: „Защо пък зъл и красив?”
Нещо в очите ти в онази минута ме докарваше направо до срив.
Някакъв глас ми нашепваше в тъмното, пробиваше всички стени,
че любовта и омразата са на една монета страни.
Бягах далече от подобно прозрение, дълбаех с пръсти до кръв,
взимах портрета и с озлобление го разпъвах бавно на кръст.
На север бе Ангел, на юг беше Дявол,
на запад – старец, на изток – дете,
а в средата се губеше в неизвестното онова виновно сърце.
Вече старица – побеляла и немощна, която се храни с тъма,
чакам смъртта, гледам портрета ти, усмихвам се – не бях сама.