ПРОВИНЦИАЛИСТИ

ОТ ХРИСТИНА ДАКОВА

Баща ми имаше рожден ден. Масата на верандата беше готова и жените седяха наоколо, без да смеят да опитат ястията, пушейки цигари.

-Това е моята Чочка. - каза Милен, повдигна снимката на нивото на брадичката си и се завъртя няколко пъти, така че всички да могат да я видят. Котката беше черно – бяла, с бял лигавник и бели чорапки. Майка ми, леля Петя и леля Ани започнаха да възклицавaт и да въздишат, сякаш Милен им показваше сибирски тигър, а не улична превъзходна. Това е, защото Милен е от София, помислих си, знаейки, че ако аз покажа снимка на моята котка, никой няма да ми обърне внимание. Фактът, че Mилен е от София обясняваше много неща. Например, защо изговаря думите по особен начин, защо лицето му е толкова бледо и защо носи истински дънки. Моето лице беше загоряло от дългите дни на реката, а през деня краката ми винаги бяха мръсни от праха по улиците. По онова време, да бъдеш от София, за мен беше равносилно на това да си дошъл пеша от Луната.

Когато майка ми ми каза, че Милен ще идва, извадих новата си рокля с презрамки от дъното на гардероба и я облякох тайно преди да тръгнем. Но когато пристигнахме на вилата, мама ме подгони с един стар пуловер. Успях да удържа фронта, докато леля Петя и леля Ани не се намесиха. - Много е студено за презрамки миличка! - кудкудякаха като кокошки, докато ме притискаха в ъгъла и надяваха деколтето през главата ми. Доволни от свършената работа, си направиха кафе и започнаха да кудкудякат на друга тема. Чувствах се нелепо в стария пуловер и се изчервявах всеки път, когато Милен ме погледнеше.

-Всъщност името и е Челси, но майка ми я нарече Чочка. - каза Милен и грижливо прибра снимката в джоба на ризата си. „Челси, Челси“, повтарях наум озадачена. Името беше толкова много „ От София“. Моята котка се казваше Рижка, защото беше рижа. Твърде логично. И твърде „ не от София“

По – късно майка ми ми каза, че родителите на Милен не са от София, а от селото, където се намираше вилата ни. И че всички животни на баба му се казват Чочка. Магарето, кравата, козата. Майка ми го заяви с особен тон, сякаш с тази реплика побеждаваше в отдавна воден спор. Аз се засегнах. Не заради козата и кравата, а защото не обичах майка ми да говори с такъв тон. Имах чувството, че ядът и е насочен към мен.

Баща ми имаше рожден ден. Масата беше готова и жените седяха наоколо, без да смеят да опитат ястията, пушейки цигари. От време на време леля Ани взимаше купичка с лютеница и оформяше лютеницата с вилицата си. После демонстративно облизваше вилицата. Реших да последвам примера и. Взех чиния с руска салата и я оформих. После облизах вилицата си. Майка ми ме перна през ръцете и ме прати да изхвърля пепелника. Очаквах, че леля Ани ще ме защити, но тя запали нова цигара и нищо не каза. За втори път изглеждах глупаво пред Милен.

Чакахме мъжете, които бяха отишли да гледат някакъв имот на полето. Баща ми го беше купил наскоро. Възнамеряваше да сади орехи. Или ягоди. Или зелена салата. Плановете му се променяха на всеки два дни, но ентусиазмът му беше заразителен.

От един час майката на Милен разказваше как той поправил учителката си по английски в час. „ Въобще не съжаляваме, че похарчихме толкова пари за лятно училище в Англия“. „ Въобще не съжаляваме“, повтори Милен, сякаш беше платил лятното училище от джоба си. Милен израстваше пред очите ми. Опитах се да си представя Англия и как Милен крачи из Англия, редом с учителката си по английски. Тя му разказва някаква история, а той я прекъсва и я поправя, намествайки очилата си. Но незнайно защо, успявах да си представя единствено как Милен крачи по крайречната в моя град и поправя моята учителка по английски.

„ Разбира се, разбира се!“ повтаряха майка ми, леля Ани и леля Петя. Но когато майката на Милен се обърна, леля Ани погледна майка ми и направи физиономия, сякаш беше седнала на зърна от царевица. Майка ми се подсмихна и направи подобна физиономия.

После майката на Милен пожела да разгледа градината. Там имаше краставици, домати и чушки, но майката на Милен обърна особено внимание на доматите. „ Не можеш да намериш такива домати в София. Това е био производство и съм сигурна, че вкусът им е уникален“. Майка ми наряза един домат, за да може майката на Милен да го опита. „ Страхотен домат! Уникален домат! Пълен с витамини!“ Темата за доматите продължи доста дълго и аз започнах да се отегчавам. „Прекрасно е, че обичаш да човъркаш земята. Казват, че земеделската работа успокоява, но аз съм твърде припряна, за да бъда градинар. Но доматите са един път.“ По някое време, майка ми отиде в градината и набра една чанта с домати за майката на Милен. Изненадващо, темата на разговор се промени.

-Продължавайте да говорите! - казах, когато всички млъкнаха за момент. Обичах да слушам разговорите на възрастните. Гласовете им ме успокояваха. Особено в прохладни летни вечери, когато щурците свиреха. Затова винаги ги подканвах, но след забележката ми, мълчанието продължаваше по – дълго от обикновено. Не разбирах защо.

Мъжете се върнаха, запотени, зачервени и с разкопчани ризи. Смехът и виковете им ме възбудиха. Местех погледа си от едно лице на друго и се мъчех да схвана шегите им. Гласът на баща ми се извисяваше високо над другите и шкембето му се тресеше повече от на другите.

Баща ми седна на чело на масата, където сядаше винаги, когато имахме гости. Майка ми и леля Ани сновяха между кухнята и терасата с пълни и празни чинии в ръце. -Имате ли нужда от помощ? - питаше майката на Милен, но така и не ставаше от мястото си.- Агнешкото е страхотно, салатата е страхотна, хлябът е страхотен! - повтаряше, като навита на пружина. Не бях виждала жена да яде толкова.

Когато мъжете се напиха достатъчно, баща ми извади пушката си. Затъкна пластмасова бутилка не един прът и я даде на чичо Самуил – съпругът на леля Ани. Той се отдалечи от терасата, повдигна пръта и стрелбата започна. Мъжете се редуваха да целят бутилката и дърпаха пушката от ръцете на другия. Баща ми повтаряше „ Не е бил в казармата!“ или „Когато аз съм стрелял ти си ходил прав под масата“. „Цели по – ниско!“ - викаше леля Ани и всички избухваха в смях. И аз се смеех, без да разбирам шегата.

Смехът на баща ми не затихваше, но постепенно ставаше фалшиф. Това беше знак, че се е отегчил. Затова не се изненадах, когато предложи на останалите да идат в гората. Ловният сезон, беше изтекъл, но всички бяха достатъчно пияни, за да забравят този факт.

Баща ми имаше две пушки, затова мъжете се разделиха на две групи – така всяка група разполагаше с по една пушка. Водачът на първата група беше баща ми, а на втората – чичо Самуил. Докато се приготвяха, Милен на няколко пъти изрази мнението си, че да се стреля по животни е крайно варварско поведение, но баща му настоя да дойде с него и останалите и двамата тръгнаха с групата на чичо Самуил.

Докато жените разчистваха масата и недоволстваха от глупавата прищявка на мъжете, аз тичах около къщата и слушах откъде ще излае куче. „Ето там са! Ето там са!“ - виках и сочех възвишението, откъдето се чуваше кучешки лай. „ Седни и яж най – накрая“ - мъмреше ме майка ми, но аз не я чувах. Опианена от разговорите на възрастните бях пропуснала обяда. След дълги уговорки майка ми ме убеди да се нахраня. Ровех в чинията, докато краката ми потропваха под масата. Тогава чух изстрела. „Убиха нещо!“ – извиках и скочих от мястото си. Вилицата ми издрънча на пода. „Изяж си обяда!“, викаше майка ми след мен, но аз вече тичах към пътеката, по която мъжете поеха. Групата на чичо Самуил се връщаше. „Лайното беше от сърна.“ – повтаряше чичо Самуил, а чичо Павел правеше знаци зад гърба му. „И сърната мучи, нали?“- подмяташе през смях. - Убихте ли нещо? Убихте ли нещо? - питах, докато подскачах около тях, но никой не ми обръщаше внимание.

Когато стигнахме ореха пред портата на вилата, видяхме групата на баща ми да се връща по главния път.

-Вие ли стреляхте? - провикна се чичо Самуил. - Вие ли стреляхте? Вие ли стреляхе? - повтарях, докато подскачах около баща ми. - Да, ние стреляхме. - каза баща ми и свали очилата си, за да ги избърше от потта. - Защо си хабите патроните? Нищо не можете да убиете!

Цялата група на чичо Самуил избухна в смях.

-Да, но убихме нещо. - каза баща ми.

-Нищо не сте убили. - каза чичо Самуил и продължи да се смее.

-Ако сме убили нещо, ще го изядете! - каза баща ми и се усмихна подигравателно.

-Добре, добре! - повтаряше чичо Самуил.

Баща ми извади нещо космато от брезентовата си торба. Видях окървавен бял лигавник и неестествено изкривена черна опашка.

-Това е моята Чочка-а-а-а-а! Чух писъка зад гърба си. Очите на баща ми се уголемиха зад очилата и той смутено прибра котката обратно в торбата. Обърнах се. Милен беше седнал на земята, плачеше без сълзи и риташе с крака. Лицето му беше станало мораво. Баща му се беше навел над него и нещо му говореше. Спуснах се към него и го прегърнах. Той ме блъсна силно и продължи да рита. „Това е моята Чочка! „Думите излизаха на пресекулки от устата му. Опитах се да го прегърна отново. Той ме отблъсна пак, този път по – грубо. Паникьосах се. Не защото ме отблъсна, а защото се уплаших, че няма да го видя повече. „Прости на баща ми!“ Писъкът се изтръгна от гърлото ми без мое позволение. Рукнаха сълзи. „Прости на баща ми!“ Гласовете ни се сляха в шумна какафония някъде над ореха, разлаяха кучетата и подплашиха птичките. Бащата на Милен го вдигна и го качи в колата. Майка му също се качи – бързо без да се сбогува. „Прости на баща ми!“, виках, докато тичах след колата.

* * *

-Стоян е фалирал. - каза баща ми една вечер, когато бях в гимназията.-Изгубили са всичко. Къщата. Вилата.Бизнеса.

-Май на Илияна ще и се наложи да сади домати. -каза майка ми и постави чинията на масата твърде отвисоко. Прибрах се в стаята си преди вечерята да е приключила. Бях ядосана на майка ми. Не обичах да става зла. Преди да заспя дълго мислех как ли живее Милен сега.

Видях го няколко години по – късно, в един нощен клуб. По това време следвах право в София. Той ме забеляза и се приближи. Лицето му беше все така бледо, но тялото му беше възмъжало, като на човек, който тренира редовно. Разменихме телефоните си. Каза, че ще ми звънне някой ден. Да си поговорим и да пием кафе. Малко по - късно го видях да целува красиво момиче. Имаше твърде дълга коса и твърде дълги крака. Приятелката ми беше проследила погледа ми и ми подаде чашата с водка.

-От София ли е? - попита ме. Кимнах. - Спри да мечтаеш, скъпа!- каза и ми смигна.