Бягството е спасявало много хора

-И след като изпила третото успокоително, директорката се прекръстила и с помощта на главната учителка, която държала треперещата и ръка, успяла да натисне бутона за край на изпита, а старшата учителка вдигнала ръце към небето и извикала „ Слава тебе, Господи!” После и трите паднали ничком, а Ивайло им подметнал: „Явно сутринта сте му давали хляб!” Разбираш ли, Мартин, давали са хляб на компютъра! – раменете на пан Радек така се разтресоха, че одеалото, което ги покриваше, падна на земята. Аз придърпах своето и дадох тържествен обет, никога повече да не сядам в градината на ресторанта през май.

-А счетоводителката...счетоводителката – пан Радек още се смееше и му се наложи да изплюе парчето шашлик, за да продължи – счетоводителката теглела чоп, когато не била сигурна по коя сметка да „метне” разхода. Да го „метне”, Мартин, да го „метне”! Накрая всички залагали дали отчета ще мине.

Пан Радек започна да ръкомаха, защото беше отпил непредвидливо от коняка и сега се давеше.

-А щом се върнела от общината, веднага окупирала дамската тоалетна. На всяко пето число младшата учителка обикаляла стаите и повтаряла: „Тревога, тревога, Петя се е отчела, стискайте!”

Този път пан Радек успя да ме разсмее, макар че винаги получавах обрив, почнеше ли с историите си за Ивайло Цанов, а когато си позволеше да възкликне „велик човек, велик писател” взимах нисък старт към магазина за медицинска козметика. Наложи се да му доказвам всяка вечер апостериори, че Ивайло Цанов не е никакъв писател, а че аз съм къде – къде по – добър от него му доказвах всяка сутрин априори. Но полякът се оказа инат. Дори и сега не спираше да дрънка.

-Веднъж му казах: „Ивайло, от твоите думи излиза, че българите не могат да правят нищо!”, а той ме погледна печално и рече: „ Не това е най – лошото! Най – лошото е, че те могат всичко!”

Пан Радек килна тюбетейката си, придоби сериозен вид и се вгледа в мен.

-Мартин, какъв Ви е проблемът? Имам предвид, на Вас българите...

Погледнах го учуден, но и с надежда. Този въпрос ми даваше шанс да натрия носа на Ивайло Цанов като блесна с остроумието си. Но какво можех да отговоря на човек като пан Радек? Той записваше всяко изхарчено тенге в тефтера си, можеше да пресметне най – евтиния превоз до произволна точка в Павлодар, докато си завързва обувките, заспиваше отраз в общия вагон сред хъркане, пърдене и оригване, никога не изхвърляше храна, а тази вечер обиколи осем ресторанта и сравни цените, преди да избере място за вечеря. Протегнах се и взех една цигара от пакета му. Почесах се, погледнах нагоре и изпуснах кълбо дим.

-Обяснението е просто. Ще се изразя политературному, а ти ще ме разбереш, понеже обичаш литературата, макар да четеш Ивайло Цанов. Ще използвам един оксиморон, с който всичко ще ти се изясни. – Издишах през носа и направих пауза. – Българинът е беден материалист. Разбираш ли, пан Радек, българинът отчаяно иска колата на Пешо за себе си и циците на жена му за своята, но понеже не може да си го позволи, той горко страда. Страда, пан Радек, и аз понякога се прекланям пред това страдание, защото Гошо – най – добрият ми приятел и човек, който смята, че Дмитрий, Иван и Алексей карат Мазове, наскоро си купи тристаен. Воала!

Пан Радек продължи да дъвче парчето си сушено кисело мляко, без да покаже вълнение.

-Да използвам ли един оксиморон? – попита, след като преглътна. Вдигнах рамене, леко обиден и почти убеден, че Ивайло Цанов му е направил черна магия.

-Българинът е умен идиот.

Хвърлих на пан Радек злобен поглед. Това, че понякога дрънках нелицеприятни неща за българите, въобще не му даваше същото право. Тъкмо обмислях сочен оксиморон за поляците, когато той реши да ме нападне отново.

-Чел ли си въобще нещо от Ивайло Цанов?

Пан Радек дръпна пакета си, когато посегнах за цигара.

-Всъщност, пан Спестовник, прочетох първото изречение от така наречения му шедьовър. Беше маниерно и напълно лишено от смисъл. То ме отказа да го чета завинаги.

Глътнах на екс коняка и стоварих победоносно празната чаша на масата.

-Значи не знаеш за какво се разказва в романа му?

-Не и не искам да знам!

-Разказва се за живота на един български преподавател в Казахстан.

Избухнах в театрален смях.

-Само бездарниците пишат за собствения си живот, особено, когато той не е нищо особено.

Прииска ми се отново да стоваря чашата, но пан Радек беше пропуснал да ми налее.

-Тук грешиш! Романът се отнася за Стамат, който беше тук преди Ивайло и направи чудеса за българската общност. Всъщност, аз го убедих да напише тази история, но преди това здраво го набих.

Погледнах пан Радек с погнуса. Полякът беше доста едър, но досега не беше проявявал признаци на агресия.

-Искаш ли да знаеш защо?

-Не.

-И все пак ще ти кажа. Живях със Стамат четири години, достатъчно дълго, за да се убедя, че е изключителен човек. Не крия, че той ме подпомогна, когато състъргвах пари, за да отворя магазина. Затова и се договорих с директора на Школата, българските учители да живеят при мен, на по – нисък наем.

Едва се сдържах да не възкликна “Чудо!”, но липсата на тенге в портфейла ми ме възпря.

-Стори ми се естествено да разказвам на Ивайло за качествата на моя приятел и не разбирах защо нервничеше и все повече се гневеше. И понеже повтаряше по сто пъти на ден “нямам сюжет, нямам сюжет”, съвсем уместно му предложих да посвети романа си на Стамат.

Изпуснах едно “Хм”.

-И той прописа! Всъщност не спеше по цели нощи, а през деня работеше с учениците. За втори път се убедих, че българите са изключителен народ, докато не попаднах случайно на ръкописа му. Беше изфабрикувал някаква евтина историйка за поляците в Казахстан, която завършваше с мисълта, че само пълни нещастници могат да се възхищават на други пълни нещастници. Така се случи, че го набих. Оттогава не си говорим. Това, естествено, не ми попречи да се радвам, когато разбрах, че е пробил именно с историята за Стамат.

-Не знам дали Стамат е бил изключителен, но родителите му със сигурност са го мразели! – промърморих под нос.

-Веднъж Ивайло прекали с коняка и доста ми разказа за живота си.

-Драскачите имат дар слово.

-Знаеш ли как е станал учител?

-Не го е бивало за друго?

-Владее пет езика.

-Всички така разправят.

-На шест е говорил свободно местния ромски деалект.

-И това е похвално?

-Говори руски, френски, английски, казахски и италиански. Не броя българския и ромския.

-Сигурно поздравява с “добър ден” на всички тях.

-Искаш ли коняк?

-Да.

-Тогава ме остави да цитирам любимата си мисъл от романа му.

Пан Радек пое дълбоко дъх и се намести на стола си.

-В живота ни, Алла, от значение са три типа хора: тези, които обичаме, тези, които мразим и тези, за които се колебаем до смъртта си. След разговора с Гулмира разбрах, че не бива да обичаме твърде много първите и понякога би било хубаво да се оглеждаме в очите на вторите. – А какво да правим с третите, господине? – попита Алла. – Относно третите се колебая още. За жалост, там попадат родителите, децата и най – добрите ни приятели.

-Дори има наглостта да поучава! Слабо, слабо и пак слабо! – процедих през зъби, докато изчислявах приблизително, колко са дълги краката на сервитьорката.

-Мисълта е моя, макар да е променил най – важното. Това беше съветът ми към Ивайло, когато изслушах историята му. Отнася се за хората от третата група и по – точно за баща му. А най – важното, Мартин, гласи: Не ги превръщайте в герои!

Не бях сигурен дали съм пиян, или видях сълзица в лявото око на пан Радек, но изпитах такова презрение, че се видях принуден да запаля от собствения си пакет.

-Майката на Ивайло била отличен филолог, което ми обясни усетът му към казахския. На втората година той го говореше свободно. Среща баща му в училището, където преподава руски, а той – български и литература. Ивайло нямал щастието да я познава - тя умира при раждането му, така че той растял като единствено дете. От думите му разбрах, че е идеализирал образа и, но това се случва често, когато само си слушал за някой покойник. Но баща му...баща му...- пан Радек направи неопределено движение с ръката си.

-Баща му, та баща му! Остави баща му, кажи нещо за жена му!

-Нека започна оттам. Още във втори клас Ивайло проявява типичната за него непримиримост. Той влиза в директен сблъсък с побойника на училището, който засегнал честта на баща му публично. При схватката губи четири предни зъба и получава доста синини, но се прибира вкъщи като герой. Изправя се пред баща си, така, както сигурно Хектор се е изправял пред Приям. Баща му му хвърля един единствен поглед и казва само: “Бягството е спасявало много хора.” После отново се залавя с контролните.

-Баща му е бил практичен човек! Чудесна философия!

-След този случай Ивайло посяга към библиотеката на майка си. С времето се превръща в дете, което предпочита компанията на Булгаков, пред тази на приятелите си. Естествено започва и да пописва. В седми клас пише елегия за майка си, която разплаква учителката му. Тя е толкова развълнувана, че показва стиховете на баща му. На вечеря, между другите приказки, той казва на Ивайло: “Може да пишеш стихове, когато станеш поет.”

-И аз бих му го казал!

-Следващата година приемат Ивайло в езикова гимназия. Там той отнася куп подигравки, заради липсващите предни зъби. Ще отбележа, че той работи четири лета, за да си позволи нови.

-Позволява си и други неща. Като, например, да дрънка дивотии по телевизията.

-Но завършва с отличие!

-Осанна! – викнах и разперих ръце.

-Слушай докрай! – каза пан Радек и като по чудо допълни чашата ми.

-Приемат Ивайло Международни отношения. Това е първата стъпка към сбъдването на голямата му мечта – да работи за престижа на родината си в чужбина. След дипломирането си е одобрен в конкурс за дипломат. И ето, че щастието му се усмихва. Ивайло получава първото си задгранично назначение, и то не къде да е, а във Франция. С високо вдигната глава, той се явява пред баща си и му съобщава новината. Баща му го поглежда бегло и казва само: “Бягството е спасявало много хора.”

-Повторението е майка на знанието и баща на затъпяването. – казах през смях. Пан Радек беше успял да ме разсмее за втори път тази вечер.

-Не ставай жесток, Мартин! Тази реплика променя съдбата на Ивайло. Или поне донякъде. Не знам какво е изпитал в този момент, но след няколко дни той отказва командировката. Скоро след това кариерата му на дипломат приключва.

-Колко жалко!

-И ето къде видях тънката особеност на вашата народопсихология. Ивайло завършва българска филология, връща се в родния си град и започва работа в същото училище, където се пенсионира баща му. Под предлог, че заплатата му е малка, той всеки месец опосква бащината пенсия. Парите взимал след бурни скандали, но най – странното е, че старият изглеждал крайно доволен.

Бръснах несъществуваща прашинка от панталона си. Резервът ми от търпение беше на свършване, както и конякът. А в квартирата ме чакаше една слаба чернова, която трябваше да се превърне в добър разказ.

-И понеже спомена жена му, тя е ... земна и мъдра. – пан Радек се засмя и за пръв път тази вечер долових ирония в тона му. – Среща я в същото училище и се влюбва, когато на един коледен банкет му казва: “Не си тръгвай пръв, защото ще говорим зад гърба ти.”

-Велико! – възкликнах и се разкикотих.

-Звучи смешно, но така тя много бързо го въвежда в реалиите на колектива и според мен му нанася непоправими вреди. Първоначално Ивайло само слушал одумванията на колегите си, но не след дълго започнал да се включва. С времето дошло и удоволствието, и понеже бил оригинал в мисленето, изведнъж добил изключителна популярност сред учителите.

-Дам... – изсумтях и потърсих с поглед сервитьорката.

-Е, както и да е! – каза пан Радек разсеяно. – Странното е, че малко след смъртта на баща му, мечтата му да работи зад граница се сбъдва.

Пан Радек запали цигара и се загледа в остатъците по празните маси. Бяхме единствените клиенти в ресторанта и управителят ни хвърляше тревожни погледи. Допивахме последния коняк в мълчание, когато ми хрумна чудесна идея.

-Знаеш ли, пан Радек? Само пълен нещастник може да откаже командировка във Франция! – разсмях се и за момент забравих отказа на издателството и лошата чернова. Пан Радек също се разсмя и глътна коняка на екс.

-Мартин, аз съм религиозен човек. – каза леко завалено. – И поради това, не мога да не се възхищавам на българите. Вие държите на смирението. Налагате го помежду си с всички възможни средства.

Пан Радек се надигна внимателно от стола и повика сервитьорката, за да плати сметката.