Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2017 16:15 - Три желания
Автор: prozaichnapoeziq Категория: Поезия   
Прочетен: 797 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                    Три желания

 

От Христина Дакова

 

Бях забравила да купя цигари и тъкмо обмислях дали да не се кача на колата и да се върна до селото, когато го видях да пуши, подпрян на ореха до портата на гробищата. Реших, че е дошъл след мен, защото не го бях забелязяла на влизане. Или беше твърде потънал в мислите си, за да го забележи човек. Понеже погледът му блуждаеше, се поколебах, преди да се приближа, за да му поискам цигара.

-Здравейте! Каква горещина!- пригладих с ръце басмената си рокля, макар да не беше намачкана и съжалих, че не се преоблякох преди да тръгна. Хлътналите му кафеви очи се фокусираха върху мен, с изражение на дете, което е хванато да пуши тайно в тоалетната. Помислих, че сигурно е бил потънал в мисли по някой скъп покойник, а аз го прекъснах твърде безцеремонно. Мисълта за широката ми неуместна усмивка ме накара да се скова. Той посочи към един гроб близо до ореха.

-Баща ми обичаше лятото. Особено летните нощи. Спеше на терасата, а на мен не позволяваше. Той пристъпи от крак на крак, загледан в надгробната плоча.-Понякога, когато много плачех и настоявах ми ловеше светулка и я затваряше в буркан. Помислих, че ще продължи и зачаках, но той не продължи, а отново пристъпи от крак на крак, сякаш беше казал нещо нередно и изведнъж тръгна към изхода.

-Но извинете ме! – казах аз. – Аз исках да ви помоля за цигара. Майка ми беше пушачка, а аз забравих да купя. Той се обърна и ме изгледа, може би твърде дълго, преди да отговори. Огледах лицето му. Беше интелигентно, но някак болезнено, като на човек, преживял много мъка. Подаде ми кутията с цигари.

-Задръжте ги! Аз имам други.

-Но аз не пуша!

-Но може би ще палите по една цигара на гроба на баща ми, когато идвате при майка си, ако ме няма наоколо.

-Разбира се! – казах с половин уста. Той кимна и излезе през поратата. Гледах отдалечаващата му се фигура – висока и стройна, но болезнена, също като лицето му, с приведени рамена и накуцващ ляв крак. Върнах се на гроба на майка ми и дълго я молех за помощ, за да реша проблема си. Дима от горящата цигара, сякаш потвърди присъствието и.    

     Обратно вкъщи веднага си легнах и спах дълго. Сънувах червива праскова. После се озовах на двора, където уговарях с един купувач цената на къщата. Стиснахме си ръцете, а мъжът от гробищата тичаше към мен от неестествено големия двор и викаше: -Ралице! Ралице! Викът стана твърде настоятелен и реален и постепенно мъжът от гробищата се превърна в братовчед ми. Спомних си, че съм в бащината си къща и спя, че се съблякох и легнах с намерението да подремна половин час.-Ралице! Ралице! Отворих очи с нежелание. Навън беше тъмно. Проклинах наум братовчед ми, докато нахлузвах късите си панталони.

-Айде, ма, няма ли да пием ракия, ма! – боботеше Стамен, гол до кръста и с цигара в ръка, в твърде добро настроение, за да оправи моето лошо. – Само, ако в ракията има кафе - отвърнах и отидох до чешмата, за да се освежа.- Пепке, режи салатата! – викаше братовчед ми, минавайки през портата, която разделяше двата ни бащини двора. Тръгнах след него, гледайки нетърпеливия му, целеустремен гръб. Дали беше жаден за ракия или за добра компания и безоблачни мисли в края на работния ден. Може би този малък ритуал го е побутвал с аромата си на грозде, с вкуса си на пресен градински домат и с търпението на добър слушател за още седем, пет, два, един час до края на работния ден.

            Седнахме в остъклената тераса, Пепка донесе салатата и си казахме „Наздраве!” –Не се радвай на малко прасе и на нов шеф, защото не знаеш каква свиня ще излезе! – говореше братовчед ми за новата си работа и изведнъж и той, и Пепка, и остъклената тераса, и ракията, и салатата ми станаха много скъпи.

-Стамене, като продам къщата, ще ме каниш ли на гости, пак така да пием ракия? Стамен ме погледна под вежди - Тая па! Нашето село се е увеличило с един жител и шест милиона капитал, тя къщата ще продава!

-Какъв капитал?

-Ми ти не знаеш ли, че Петър Красеновски, бившия шеф на Т банк се е заселил тука? Баща му – Йордан Красеновски беше член на Политбюро, голяма фигура навремето. А синът му цял живот беше директор. Като нищо може да ти оправи кредита.

-Моят кредит е към друга банка. – казах едва чуто.

-Ми ожени се, ма! Ожени се!- викна Стамен и избухна в смях. Оправих с нервни пръсти косата си.

-Едва ли ще направя същата грешка. Нали и Пламен беше богат. Фигура! Голям шеф! А какво се оказа накрая? Че дължи повече, отколкото мога да изработя за цял живот. И както винаги, избяга от бойното поле и остави другите да се оправят. Надроби каквото можа и умря, че е най-лесно.

-Айде, айде! Не подлагай джуката! Този е наше момче. От село. Баща му – Йордан Красеновски навремето...

-Гробът му е до ореха! – прекъснах Стамен.

-Какво-о-о-о?

-Гробът му е до ореха.

Разказах на братовчед ми за срещата на гробищата. Как съм говорила по случайност с непознатия, как съм обърнала внимание на името върху надгробната плоча, когато ме помоли да паля цигара на гроба на баща му. Там пишеше „Йордан Красеновски – починал 2010 година” – същата година като майка ми.

-Я ако съм на твое място, ще направя пътечка до гробищата. – каза братовчед ми и обърна чашата.

Тази нощ не спах. Глупавата идея на Стамен да се омъжа за човека от гробищата придобиваше все по-реални очертания. Към четири часа сутринта вече правех списък на сватбените магазини, от които можех да си купя подходяща булчинска рокля. След като станах и изпих кафето си, идеята вече ми се струваше абсурдна. Но към десет, вместо да нахлузя отново домашната басмена рокля, се гримирах и сложих копринена блуза, за да отида до магазина. Пазарувах нервно и набързо, сякаш нищо от това, което купувах не ми трябваше, а после прекарах половин час в нагорещената от слънцето кола с ръка на ключовете. Запалих. И подкарах към гробищата.

Мъжът беше там – приседнал до гроба на баща си, с цигара в ръка. Глупавото хрумване, че е чакал мен се загнезди в главата ми, защото, когато ме видя, той се изправи и ме погледна очакващо. Приближих се. Той се усмихваше с крива усмивка и ме гледаше така, както любовник гледа отдавна изгубената си любима. Отвърнах поглед от лицето му.

-Навярно много сте обичали баща си! – казах и го погледнах с крайчеца на окото си. Той не отговори веднага. Гледаше надгробната плоча, сякаш там беше написан отговора.

-Като млад исках да замина за Америка. – Долових горчивина в гласа му.- Баща ми не ми разреши. Мълчание. Аз чаках търпеливо.- Сега трябва да предприема едно много дълго пътуване и ще се радвам ако този път получа благословията му.

-Да не би да отивате в Дубай? – попитах и на мига осъзнах колко е тъп въпроса ми. Мъжът се разсмя нервно.  – За съжаление пропилях живота си с подобни пътувания и други безмислени неща.

-Други неща чувам за вас! – изписуках и се усмихнах хитро. Той въздъхна.

-Знаете ли, имах три желания. Да отида в Америка, да стана актьор и да се оженя. Не изпълних нито едно от тях. Тъгата се беше отпечатала върху челото му и аз реших да го развеселя.

-Знаете ли какво – казах и сложих длан на рамото му.- Мога да изпълня и трите ви желания. По една случайност съм преподавателка по актьорско майсторство  и мога да ви науча на това - онова. По друга случайност дъщеря ми е женена за американец и мога да ви взема със себе си на гости. А по трета случайност...усмихнах се глупаво – съм вдовица. Мъжът се разсмя и изведнъж ми заприлича на безгрижно дете. Разсмях се и аз. Той се подпря на рамото ми и се смеехме, смеехме, докато не се закашля и пребледня така, че се уплаших да не припадне.

-Но какво ви е? Добре ли сте? Той ми направи знак с длан да изчакам. След малко се успокои, но остана все така блед.

-Знаете ли, ако пътуването ми се отложи, бих приел предложението ви.

-Чудесно! – казах с усмивка.

-Хубаво е, че не пушите. – каза и добави.- Отдавна не се бях смял така. Благодаря ви!

-За нищо! Но вие сте твърде блед!

Той махна с ръка –Трябва да тръгвам. Довиждане! Тръгна неуверено към изхода, сякаш искаше да избяга от мен или от нещо друго, непонятно за мен. Гледах след него объркана. По гърба ми полазиха тръпки, сякаш нещо страшно ме дебнеше зад ъгъла.

Вечерта ме отведе в София по неотложни дела. След три дни получих обаждане от дъщеря си. Двамата със зет ми поемаха ангажимента да връщат кредита на покойния ми съпруг. Дъщеря ми не искаше да се разделя с бабината къща, също като мен. Върнах се на село, доволна и заредена с очаквания за среща с новия ми познат. Оправих грижливо тоалета си и поех към гробищата.

 До портата – под ореха имаше нов гроб. Ръцете ми изстинаха. Краката не искаха да ми се подчинят и да изминат няколкото крачки до надгробната плоча. Вече знаех чие име е написано там. Бръкнах в чантата за цигарите, докато по бузите ми капеха сълзи. Нямаше ги. Бях ги забравила. Огледах се. В края на редицата един млад мъж пушеше, потънал в мисли, навярно по някой скъп покойник.



Тагове:   разкази,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prozaichnapoeziq
Категория: Поезия
Прочетен: 47074
Постинги: 36
Коментари: 15
Гласове: 27
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031