ПУЙЧЕ ЯЙЦЕ

от Христина Дакова

По дяволите боите за коса! Преди да срещна Ивана в девятката мислех, че червенокосите жени са рядкост, а се оказва, че всяка трета жена е червенокоса и всичките толкова си приличат, нещо повече приличат на нея, което е рядко китайско мъчение за нервната ми система.

Навярно Ивана го е предвидила, вече съм убеден в това и се е появила напълно преднамерено в девятката след десетгодишната ни раздяла, с единствената цел да ме побърка, да ме превърне в маниак, преследващ „пуйчи яйца“.

Ето – признавам греха си, точно така я нарекох, когато ме остави, казах и: „Бъди щастлива с Валентин, щом харесва пуйчите яйца“ и за всичко е виновна тъпата ми сестра.

Не се връзвайте на жените. Докато ходех с Ивана сестра ми повтаряше злобно и с патос „Като пуйче яйце е! Като пуйче яйце е!, когато не и давах дистанционното или книгата или телефона си, а аз я презирах за дребнавата и душица и се чудех къде ли тъпата ми сестра е виждала пуйче яйце и не и давах нито дистанционното, нито книгата, нито телефона, но ето: животът понякога се смее над нас, точно това казах на Ивана, когато ме заряза, казах и, че е като пуйче яйце. А след като се разделихме, сестра ми повтаряше отново злобно и с патос: „Луничките бяха чарът на Ивана, толкова умна и секси беше, няма да намериш друга такава като нея, тя беше страхотна, луничките и бяха чарът,“ с две думи ти си неудачник, неудачник беше, докато ходеше с нея и сега пак си неудачник, защото те заряза, въобще, пак повтарям:“Не се връзвайте на жените!“.

Лошото е, че сигурно съм обидил Ивана, защото в девятката луничките ги нямаше, навярно е събирала пари за скъпи козметични процедури и ги е махнала, навярно преди това е плакала, че ги има, а след това е плакала, че ги няма и не може да ги върне, не знам, но предполагам, че е така, жените са твърде чувствителни по отношение на външността си.

Колко красива беше онова лято, когато се запознахме, как се открояваше в басейна на фона на всички бледи и безлични руси и кестеняви момичета с червената си коса, която грееше на слънцето, а луничките и се смееха, заедно с широката и, недосегаема усмивка.

Истината е, че провалих три връзки заради Ивана, точно когато се стигнеше до брак, тя изникваше в спомение ми с червената си коса и сладките си лунички и тогава си казвах: „Аз още обичам тази жена, какво правя с другата, трябва да я открия, да бъда точно с нея, въпреки всичко...“ и зарязвах половинките си без обяснения и без чувство на вина, а после изпадах в самосъжаление, защото Ивана ме заряза и повече не ме потърси и осъзнавах, че тя не ме обича, че навярно вече е семейна, и с една сюрия дечурлига, осъзнавах, че правя грешка, като още мисля за нея и започвах нова връзка, често много щастлива, докато Ивана отново не се появеше в спомените ми.

И ето какво стана преди месец, началото на края на що-годе подредения ми живот. Пътувам си в девятката, за да посетя сестра ми и да занеса пасти на децата и гледам тази жена, която седи срещу мен и чете Нора Робъртс. Колко невзрачна жена, мисля си и на всичкото отгоре чете Нора Робъртс, което директно говори, че е повърхностна, а хората се влюбват, мисля си, въпреки, че четат Нора Робъртс и са невзрачни, и навярно някой обича тази обикновена жена и тя обича някого. Това си мислех много задълбочено и явно съм я гледал настоятелно, когато жената ме поглежда и аз виждам, че има голямо зелено петно в кафевите си очи, също като Ивана. Тогава започвам да си мисля, че Ивана имаше същото петно в очите, но някак повърхносно и безгрижно, без въобще да ми хрумне, че това може да е Ивана. Забелязвам, че жената започва да се притеснява, защото я гледам твърде нахално, но и презрително, защото продължавам да си мисля колко е невзрачна и сигурно това е личало. Решавам да отместя поглед от възпитание и тогава забелязвам бенката на горната и устна. „Това е Ивана! „обажда се паникьосано гласче отнякъде между ушите ми и аз се вцепенявам, защото друго паникьосано гласче повтаря като в транс: „Пуйче яйце! Пуйче яйце! Пуйче яйце!“, но толкова напористо, че се опасявам да не го изкрещя в лицето на жената. „Успокой се, това не е Ивана, не може да бъде Ивана!“, повтарям си и поглеждам към жената, за да се уверя в това. Междувременно тя е затворила Нора Робъртс и става от мястото си, но устните и веждите и се изкривяват, сякаш всеки момент ще заплаче. Тя слиза. На две спирки преди моята. За две спирки се убеждавам няколко пъти, че това не беше Ивана и няколко пъти, че това беше Ивана, а когато слизам гласчето между ушите ми вече скандира „Бог ме наказа, Бог ме наказа, това беше Ивана! От десет години съм влюбен в жена, която чете Нора Робъртс, а след малко пита закачливо: „Ивана ли беше?“

На другия ден нямах работа при сестра ми, но чаках девятката, за да взема телефона си, който вчера нарочно забравих. Днес вече бях убеден, че това не беше Ивана, след дълга вътрешна борба и бях донякъде спокоен, когато видях красивата жена през няколко седалки от мястото, където стоях прав. Изглеждаше висока и косата и беше чудесна, определено беше много привлекателна и този път четеше Рей Бредбъри - моят любим, но по очите и личеше, че е ядосана. Беше същата жена от вчера, познах я по обувките. Това беше Ивана, нямаше съмнение, но изглеждаше много гневна, помнех това нейно изражение, когато се ядоса. Усещах, че ако я заговоря нещата няма да свършат добре, дори очаквах шамар или порой от обиди, защото луничките ги нямаше и аз разбирах, че зад това се крие някаква дълбока драма, навярно свързана с моите думи, защото какво ли е да чуеш подобни думи от, надявам се, обичан човек.

Така разсъждавах, макар да знаех от опит, че интуицията ми не е по-добра от тази на пропаднал комарджия. Ивана вдигна поглед от книгата си и този поглед ми каза нещо много важно, нещо съдбоносно, но с какво значение и в какъв смисъл оставаше задача на приспаната ми интуиция да разбере. Трябва да отбележа, че видях този поглед само с крайчеца на окото си, защото гледах много съсредоточено в една точка наляво и нагоре от лицето и – всъщност това беше ухото на един възрастен господин, от което излизаха косми и аз усещах, че това ухо ме държи цял, че ако отместя поглед от това ухо ще се разпадна на хиляди миниятурни парчета, на милиони битове, на нули и единици, които за части от секундата съхраниха в паметта си този многозначителен поглед, без да могат да разчетат информацията, която той носи, но въпреки това го запазиха за по - добри времена, вероятно завинаги, с надеждата да се доберат до нов софтуер в бъдеще, който ще реши алгоритъма и ще даде отговор за значението му. И ето: спирката ми идва и аз отмествам поглед от косматото ухо на господина и както предполагам се разпадам, по стълбите и по афалта, съставните ми части се разпиляват, като шарени дражета, но се търкалят успоредно по булеварда и се питат свръхенергично една друга:“ Ти имаш ли необходимата информация? Какво значеше този поглед?“ И докато се търкалям напред възникват нови въпроси. Защо не отвърнах на погледа и? Защо слязох на тази спирка, а не продължих? Защо не се усмихнах?

Вървя към сестра ми бързо и целеустремено, сякаш там е спасението ми, сякаш от входната и врата започва един цял, нов, непознат, но прекрасен живот. Но зад вратата ме чака само изнервената ми сестра и ревящите и дечурлига, нехаещи и дори незабелязващи моето вцепенение, промяната в мен – вече не съм цял, а две червени дражета в очните ми ябълки питат настървено и сестра ми и децата и всеки по пътя си: „Ти имаш ли необходимата информация?“

Следващата седмица съм разпилян в квартала на сестра ми, дражетата в очните ми ябълки са скенери, които улавят само червения цвят, пътувам в девятката, обикалям тесните улички, пия твърде много кафета в кварталните кафенета, твърдо решен да поправя грешката си, да събера парчетата си и да я заговоря, и тогава разбирам, че кварталът на сестра ми е пълен с червенокоси жени – заети или безгрижни, бързащи или смеещи се, щастливи или потиснати червенокоси жени, които ме подминават или вървят по отсрещния тротоар, или влизат в някой магазин – зървам ги отдалеч и дражетата се активизират и изпращат параноични сигнали към другите - „Тя ли беше?“

С времето опознавам хората, които се возят в девятката, запаметявам и тях и хората от квартала, сякаш могат да ми бъдат полезни, сякаш всеки от тях носи някаква нова информация, която може да реши алгоритъма на онзи поглед. Но Ивана я няма, само нейни двойници, след които остава мъчителното колебание „Дали не беше тя?“

Постепенно това потискащо и безцелно обикаляне се превръща в навик, колкото болезнен, толкова и приятен. Откривам едно непретенциозно кафене, в което сервират рядко добро кафе и посещението му всеки ден се превръща в ритуал. Гледам хората разсеяно или с интерес и ето, че Ивана се задава по тротоара, Ивана или поредната и двойничка – косата е по - къса и луничките са си на мястото, очите са скрити зад големи слънчеви очила. Жената минава покрай масата ми и аз я изяждам с поглед, искам да махна очилата със зъби, нещо повече - да извадя очите и и да сваля кожата и, и там някъде в недостъпните и вътрешности да намеря отговора на въпроса: „Ти ли си?“ Жената ме подминава и аз се смущавам от собствения си нахален поглед, свеждам очи към кафето за миг, но после дълго гледам след отдалечаващата и се фигура. Хубави крака. Хубаво дупе. Въпросът ми не е намерил отговор, инатът ми е по-силен от здравия разум, който крещи в лицето ми “ Това не беше тя!“ Инатът ми се е закотвил точно на тази маса, точно в седем вечерта, всеки ден и тропа с крак, като разглезено дете: „Искам да е тя! Искам да е тя!“

Решавам твърдо, че следващия път ще я заговоря, но жената минава няколко пъти покрай мен, преди да го направя. Разбирам, че живее наблизо и вече знам, че това не е Ивана, но разглезеното дете си знае своето:“ Тя е !“ Жената отново се задава по тротоара и някак без мое знание езикът ми си пробива път през зъбите и пита: „Извинете, как се казвате?“ Чувам въпроса си да кънти около притихналите маси и се оглеждам, сякаш искам да напсувам нахалника, осмелил се да го зададе. Но жената ми се усмихва, маха очилата и ме поглежда, сякаш на челото ми е написано нещо прекрасно, някакво хайку за любов, толкова силна, че се побира в няколко думи или смъртна присъда, будеща съжаление. Казва се Пламена. И има прекрасни зелени очи. Луничките и се смеят, червените и устни се смеят, косата и разсмива слънцето и мен, и аз се смея, първо раздразнително, като жена, чиято прищявка не е задоволена, после с интерес и накрая искрено. Пламена е слънчево момиче, което облекчава раните с внимателни, пъргави пръсти, а накрая ти дава и витамин и те лъже, че е антибиотик, а косата и ухае на жасмин и гали лицето ти, когато слага хапчето в устата ти. Обичам тази жена!

Вървим по тротоара, хванати за ръце и аз виждам девятката да минава покрай нас. Онази същата девятка, в която се разпаднах, спира на същата спирка, на която се разпаднах и изведнъж разбирам, че и девятката и улиците и кафенетата гъмжат от хиляди червенокоси жени, които чакат да бъдат срещнати, но сред тях има една, само една, която чете Нора Робъртс и Рей Бредбъри и е махнала прелестните си лунички, и аз съм виновен за това. „Не мога да бъда повече с теб!“, чувам се да казвам, „...обичам едно „пуйче яйце“.