ЛАЛЕСИ

от Христина Дакова

Отбих се на село при дядо един ден през май и го заварих сред ужасен безпорядък да търси нещо, мърморейки. Всичко около него беше хаос – обувки и чанти се въргаляха в коридора, стаята му беше наопаки, а вратата към тавана беше отворена и от нея преливаха вещи.

-Какво търсиш, дядо? - попитах и след като се огледах отново наоколо, си помислих, че дори и аз ще бъда безполезна в намирането му.

-Котката е скрила едно коте! - каза дядо и обърна едно чекмедже.

-Коте ли? - ахнах. - Него ли търсиш? Ще ти помогна.

-Ей го котето! - каза дядо и посочи към вратата, която водеше към вътрешното стълбище. - Онзи ден го изведе котката.

Погледнах към вратата, после я отворих и надникнах надолу по стълбището, но не видях никакво коте.

-Котката го е била скрила. - обясни дядо без да спира да тършува и ми разказа как е хвърлил останалите от котилото в реката още преди да прогледнат.

-Ще го занеса някъде! - каза дядо. -Още утре! Само да намеря подходяща торба.

Погледнах отново към вратата на стълбището и видях една жълта муцуна и няколко мустака да се подават, сякаш притежателят им се опитваше да подуши предстоящата опасност, да провери дали думите на дядо не са измама и дали не му готвят капан. Отворих вратата и се опитах да го хвана, но то бързо се шмугна надолу по стълбите, и се скри някъде в тайните кътчета на първия етаж.

-Сигурно някое дете ще го вземе. - каза дядо и се качи на тавана. Аз се замислих за съдбата на котето и когато дядо се върна, му разказах за трите мойри, обясних му, че Клото е изпрела по- дълга нишка на живота на това коте, че Атропос не я е отрязала, и че ще е хубаво да кръстим котето Лахезис, за да премине през превратностите на съдбата. Дядо хареса историята и повтори няколко пъти Лалеси, за да го запомни и двамата започнахме да викаме котето:“Лалеси, Лалеси“, но котето беше диво и не идваше при нас, само навремени подаваше муцуната си и пак изчезваше надолу по стълбите. Помислих, че дядо много хубаво промени името и Лалеси е много по- подходящо име, защото точно сега лалетата бяха нацъфтяли прелестно в двора.

-Сигурно някое дете ще го вземе! - повтори дядо и отвори един шкаф. Отидох до магазина и когато се върнах, заварих дядо и съседите му в колата на дядо– той на шофьорската седалка, дядо Пею до него, а баба Кръстана – отзад. Попитах ги какво правят и те казаха, че слушат радио. „Тийнейджъри“, помислих си и когато си тръгвах чух дядо да казва:“Сигурно някое дете ще го вземе!“

На другия ден се върнах, за да разбера къде е занесъл котето дядо, но котето беше на двора, а входа на къщата беше барикадиран от отдавна изчезнали вещи. Чух, че дядо рови на тавана и понеже бързах, не му се обадих, и си тръгнах. На третия и четвъртия ден котето все още беше там, а интериора ставаше все по – непристъпен. Пропуснах да го посетя два дни и когато най – сетне отидох, дядо ме посрещна с усмивка.

-Виж в каква торба занесох котето!

Торбата беше преметната на дървената оградка, която отделяше зеленчуковата градина от двора. Понеже не и обърнах голямо внимание, дядо я взе и ми я показа отблизо, после отново я преметна на оградката. Беше някаква рекламна торба с щампа, но беше от плътна материя и изглеждаше стабилна. Попитах дядо къде е занесъл котето и той каза, че го е занесъл в училището.

-Сигурно някое дете ще го вземе!- каза.

-Сигурно!- отвърнах.-Все пак се казва Лалеси.

-Ей в тая торба го занесох! - каза дядо и посочи към оградката. Торбата остана да виси там няколко дни и дядо я показа, и на дядо Пею, и на баба Кръстана.

Привечер наминах отново и доволно забелязах, че безпорядъкът намалява. Поговорихме си малко с дядо и накрая той каза: „Дали да не отида утре да занеса храна на котето?“

На другия ден го срещнах на път за училището с една кутия от нескафе, пълна с котешка храна.

-Виж каква кутия намерих! - каза дядо и ми показа гордо кутията.

-Ами ако някое дете е взело котето?- попитах.

-Сигурно.- каза дядо.-Сигурно някое дете го е взело.

Следващите няколко дни чувах дядо по телефона и той ми докладваше, че котето още е там и той му носи храна в „онази кутия“

В Неделя отидох в училището, подмамих котето, хванах го и го върнах у дядо.

Но не знам какво ме прихвана, взех торбата от оградката и я скрих. Като се върна и видя котето, дядо много се ядоса и ми дръпна едно сериозно конско. Опитах се да му обясня, че ако ще храни котето всеки ден, е по-добре то да си живее при него. Дядо не се съгласи и отвърна, че не може да храни още една котка. Побързах да си тръгна преди да е забелязъл, че торбата я няма.

Следващите дни безпорядъкът се върна и дядо беше много ядосан – не можеше да намери торбата. Добрата новина беше, че котето беше там. Знаех, че дядо ще го занесе точно в тази торба и в никоя друга. След няколко дни ми дожаля, като го гледах как се гневи и обръща къщата наопаки, и хвърлих торбата в градината, сякаш вятърът я беше духнал.

-Намерих торбата! - оповести дядо на другия ден.- Занесох котето в училището!

Торбата отново висеше на оградката и аз се чудех на колко ли съседи я е показал. Той продължи да носи храна на котето още няколко дни, докато един ден не ми каза по телефона:

-Котето го няма! Сигурно някое дете го е взело!

-Сигурно, дядо! - отвърнах.

Пет години по-късно, бяхме на едно семейно събиране и аз чух дядо да разказва как е занесъл котето в училището. - Сигурно някое дете го е взело! -каза. - Мога да ти покажа в каква торба го занесох. Много хубава торба!