ONLINE FRIENDS
от Христина Дакова
-Видя ли кого обслужих току що? Това беше Симеон Колев.
Саня я погледна бегло и без особен интерес. Беше заета с клиента, омайваше го, само както тя умееше. - Вземете поничка за дъщеря си! Знам колко много ги обича. Днес имаме специално предложение. Поничка със сладко от диви ягоди. Сладкото е скъпо, а тук поничките са неприлично евтини.
-Симеон Колев! Писателят! - продължаваше Поля. - Написа „Нищо не ми е нужно.“. Не го ли помниш? Ох, колко влюбена бях в него, когато бях на петнадесет. Още пазя изрезките от вестници с негови снимки. Обслужих го току що! Можеш ли да повярваш?
Саня не я слушаше, но пък клиентът я слушаше с интерес. Но не с онзи жив, положителен интерес, а по – скоро с осъдителен интерес. Поля млъкна.
„Каквото и да става до края на деня, дори касата да не ми излезе е без значение“ - помисли си. „ Това беше Симеон Колев“
В почивния ден, докато си пиеше кафето в кварталната сладкарница и четеше Сароян възкликна наум: „Боже мой! Клиентът на Саня!“ Изведнъж си спомни, че докато Симеон Колев си плащаше, един господин му говореше, изглежда се познаваха, но Поля не му обърна никакво внимание, тя беше заета да пие впечатления от писателя и тя пиеше на едри глътки. Но сега изведнъж разбра защо клиентът на Саня я гледаше по онзи начин. Той беше същият господин, който говореше на Симеон Колев.
-Как мислиш? Дали ще му каже? Или какво говори една касиерка в закусвалня е без значение. Хората са странни същества. Отчаяно търсят смисъл в съществуването си, придават си значение по нелеп начин. Измислят Бог, дрънкат глупости за мисия в живота...А всъщност нямат никакво значение. Абсолютно безполезни са.
Току що беше разказала на Дейвид за мечтите си на петнадесет годишно момиче. Как е искала да срещне Симеон Колев в червена рокля и високи токове на някой прием, но вместо това го среща в омазнената униформа на закусвалня „Златният телец.“
-Всеки човек е важен за някого другиго. - написа Дейвид. - Така всички са важни.
„По дяволите и суровата ти логика!“- помисли си Поля, но написа само:“ Стана късно, трябва да си лягам.“ Спомни си какво и каза баща и след опита и за самоубийство. Попита: „ Ако ти умреш, какво ще правим ние с майка ти? Как ще живеем?
„Какъв егоизъм!“ - мислеше си тогава Поля. Да мислиш за себе си в момент, когато детето ти страда безутешно, когато не иска слънцето да изгрява и да идва нов ден, когато чака единствено нощта и безпаметния сън...да мислиш за себе си? А сега и Дейвид с неговото психиатърско умозаключение. Толкова сухо и логично. Истината беше, че Поля очакваше друго. Да и придаде значение по същия онзи ирационален, нелеп начин, който тя отричаше. Да измисли нещо тъпо, но захаросано, приятно за ухото и егото.
Дейвид беше онлайн приятелят и от платформата „ Online friends”. Сайтът беше станал много популярен последните години и след като сестра и започна да и надува главата за приятеля си Джон и колко и помага общуването с него, Поля реши да пробва. Избра си мъж – презираше жените. Условието на платформата беше, че може да избира само веднъж и само един приятел от активните приятели, а приятелят, който избереше, се задължаваше да разговаря само с нея. Не можеше да избира друг приятел, а ако решеше да се откаже от приятелството, избраникът и ставаше неактивен, отпадаше от платформата. Тя си избра Дейвид, напълно случайно, „Online friends” не предоставяше лична информация за приятелите, нямаше снимка, нито данни за възраст и семейно положение. Понякога Поля си мислеше, че зад профила на Дейвид се крият няколко различни личности, обучени специално, вероятно психолози. Как иначе Дейвид можеше да бъде активен по всяко време на денонощието и да има винаги твърде логичен отговор на нелогичните и въпроси.
-“Лека нощ!“ - написа Дейвид.- И не забравяй, че не е късно да го срещнеш в червена рокля на някой прием.
„Ето ти нещо захаросано!“ - помисли си Поля. Дейвид сякаш беше прочел мислите и. Но това не беше новост, не се случваше за първи път. На Поля и стана по – леко, можеше да си легне и да се върне към мечтите си на петнадесетгодишно момиче. Червена рокля! Високи токове! Симеон Колев!
* * *
-Знам, че беше с мен единствено заради парите. Заради славата! Не знам защо това ме учудва. Жени като нея не се влюбват. Мъжете се влюбват в тях. А после...когато звездният им миг отмине, трябва да се изправят срещу реалността. Няма истинска любов, нали така? Не и с такава жена!
Дейвид се забави с отговора. Дали Симеон Колев го беше затруднил като му сервира истината. Какво можеше да му отговори другият? Нещо тъпо, но захаросано, което гали ухото и егото? Как имаше нужда да чуе точно такива думи. Имаше отчаяна нужда да го излъжат. Да го пожалят. Да не потвърждават истината. Беше прекалено жестоко.
Дейвид беше приятеля му от платформата „Online friends”. Беше си избрал мъж, след като Ивона го напусна, презираше жените. Знаеше, че Дейвид е единствено негов приятел – такива бяха правилата на сайта. Мина доста време, докато Симеон Колев му се довери. Но този човек определено беше нещо. Дори циник като него трябваше да го признае. Бивш циник. Отскоро беше станал мек като памук. Веднъж се разплака на реклама. За прах за пране. Разпадаше се. Трябваше му помощ.
-Знам, че няма да се съгласиш с това, което ще ти кажа.- написа Дейвид. - Знам, че не си вярващ.
-Давай! - отговори Симеон Колев.-Ставам вярващ, когато летя. - Усмивка.
-Погрешно е да мислим, че щастието ни зависи от нас самите. То е подарък. Рядък подарък. Но повярвай ми, всеки го е получавал през живота си. А другото „но“ е, че ако ни подарят топка, ние искаме пиано. Ако ни подарят пиано, искаме велосипед. Разглобяваме го, виждаме как е направено и как работи и го захвърляме в ъгъла. Съседът има влакче, нали така?
-Искам влакче! По дяволите искам влакче!
-А защо не обърнеш внимание колко топки ще получиш? Направи ми услуга. Преброй искрените усмивки, които ще ти подарят днес.
-Защо не вървиш на майната си с евтината си популярна психология? - написа Симеон Колев и захвърли телефона.
* * *
Сякаш Дейвид го беше проклел. Или цяла София се беше наговорила да му се усмихва. Може би Дейвид беше организирал някоя от онези кампании – благотворителните. Подари усмивка! На Симеон Колев. Защото е пълен нещастник!
Съседката. Бензинджията. Полицаят. Момичето от закусвалнята! Онзи презрян драскач Павел Йонков. Дори той! Трябваше да предприеме нещо, защото иначе щеше да се побърка. Да блокира Дейвид? Кой беше той? Агент от тайните служби? Пророк? Появят ли се съмнения за конспирация, значи нещата не са надобре. Симеон Колев презираше теориите за конспирация, както и идиотите, които ги разпространяват и им вярват.
Симеон Колев звънна на психотерапевта си. Но му спести истината. Каза му, че е нещастен.
-Не можем да бъдем щастливи непрекъснато, нали? - каза психотерапевтът. - Защо не обърнеш внимание колко хора ще ти се усмихнат днес?
* * *
-Онова момиче, за което ти говорех...- написа Павел Йонков.-От закусвалнята! Където го свалям от толкова време. Днес се усмихваше на Симеон Колев.
-И? - написа Дейвид.
-Как така И? - изкрещя Павел Йонков. - Защо някои получават всичко, а други нищо? Красивите момичета, литературните награди?
-Някои получават топка, а други влакче.- написа Дейвид.
-По дяволите! Искам влакче!Момент! Телефонът ми звъни!
-Честито!
Обаждаше се Ивайло. Един от малкото му приятели и читатели.
-За какво, мамка му, ми честитиш?
-Не следиш ли конкурса?
-Не. Отписал съм го.
-Спечели, идиот такъв! Романът ти спечели наградата!
Павел Йонков влезе във Фейсбук. „Честито!“ беше написало момичето от закусвалнята. „Честито!“ беше написала бившата жена на Симеон Колев.
