Последен дъх, поспри! Аз още чакам!

Ръката ми изтърка броеницата,

надеждата изпука като става,

устните объркаха молитвата

и падна онзи лист от календара,

където оградих деня, във който,

„Аз няма да се върна!“, каза ти,

аз пък“Ще се върнеш!“

След нервен смях вратата се затръшна,

„Аз няма да се върна!“, чух да викаш,

аз пък:“Тук съм, знаеш пътя!“

Последен дъх, поспри! Аз още чакам!

Детето дребно ме попита,

със мокри мигли, с лиги на устата:

„Бабо, кого чакаш,

та гледаш само към вратата?“

Последен дъх, поспри! Аз още чакам!

Да сложа край? Защо пък?

Накъде след края?

След края следвало начало...

А след началото къде? Към края?

Подай ми онзи лист от календара,

отзад съм залепила снимка,

искам да я видя,

дете, подай ми очилата!

Детето дребно каза:

„Бабо, някой чука на вратата!“

Последен дъх, поспри! Аз още чакам!