КРАЯТ

от Христина Дакова

Клоните на старата круша пред прозореца са преплетени и изкривени, сякаш от стартечески артрит - много от тях вече са изсъхнали и безплодни, но продължават да стърчат под тънката коричка лед, забравени от времето. „Също като моите ръце” мисли си Еника и поглежда към дланите си. Те са свити като щипци - и да иска не може да ги разтвори, а ставите им са деформирани и подути, изродени, също като пръстите на дървото. Напролет дървото ще се разлисти, белите цветове ще го пременят и нагиздят с булчинска премяна и ще скрият старостта му. Но пръстите на Еника никога повече няма да станат пъргави и работливи, никога няма да се запретнат на работа с иглата и конеца, които изхраниха четири дъщери.

„Колко си видяла и ти клетнице!” - промълвява Еника и една гореща сълза се търкулва по изсъхналата буза. Спомня си цвърченето на децата и топуркането на босите им крачета, гонещи се около крушата. Спомня си медените й плодове, с които награждаваше момичетата, когато получеха похвала от даскала. Спомня си дебелата й сянка под която присадяше, уморена от тежката селска работа. Спомня си и първата целувка - под клоните на младата още круша, след като Дамян я открадна и я доведе в родната си къща, заедно с юргана й и овчия китеник, и я целуна демонстративно пред родителите си, преди да я преведе през прага. И сега сякаш усети парещата влага по изтънелите устни и вдигна с мъка ръката си, за да ги докосне. Но устните бяха сухи, а него вече го нямаше - отиде си преди шейсет и две години и я остави в черно, да се оправя сама и с мъжката, и с женската работа, и да се грижи за четири деца. Но тя не се предаде, не преви гръб, изучи и изгледа дъщерите си, венча ги и четирите в същото село, в което се бяха родили.

Две врабчета се караха за нещо върху един клон - ежеха се и переха кафеникавата си перушина. Това беше единственото движение, разтройсващо застиналия като на кадър пейзаж, който Еника с късогледите си очи долавяше през зацапания прозорец. Този прозорец беше единствената й връзка със света - през него тя гледаше от ранни зори до мръкване в продължение на седем дълги години. Още преди да дойде краят й Еника се беше сляла с вечността. Времето за нея вече нямаше никакво значение - стрелките на стенния часовник бяха застинали отдавна. И тя беше застинала заедно с гледката, сякаш беше станала част от картина на талантлив художник. Само пожълтялата радиоточка я връщаше в реалността, напомняйки й, че е изминал още един ден. Но Еника рядко слушаше програмата - новините заобикаляха слуха й и за нея радиото беше само фон - подобно на жужене от кошер. Единствената жива душа, която я навестяваше беше най-малката й дъщеря - Мария. Тя идваше сутрин рано - преди работа да й запали чугунената печка, да я вдигне от леглото и да я настани на стола, носеше й и закуска, но Еника рядко я ядеше. После идваше по мръкнало - след работа, да й донесе вечеря и да я приготви за сън. Но и на нея Еника вече не обръщаше голямо внимание - и дъщеря й се беше превърнала в част от картината, заедно със старата круша, радиоточката и часовника.

Еника се наведе с мъка да пъхне още една цепеница в печката и случайно дочу нещо, привлякло вниманието й, заради сигнала на започващите новини. Двадесет и първи януари! Правилно ли беше чула и днес ли беше рожденият й ден.

На тази дата точно преди сто години Еника се беше появила на този свят. Сърцето й се сви и черна пелена засенчи очите й. Сутринта Мария беше идвала, но беше забравила, че майка й навършва един век. „Не е важно как идваш на този свят, а как си отиваш” - помисли си Еника. Спомни си историята, която баба й често й беше разказвала, когато беше още малко момиче. Еника била петото дете и майка й решила да я удуши, защото със съпруга си - беден овчар, не можели да изхранват още едно гърло. Баба й влязла в стаята тъкмо когато майка й увивала престилката си около врата на новороденото. Тя я бутнала настрана и взела детето. Казала че тя ще го чува и му дала своето име.

Сивата котка се отърка о краката й - Мария беше забравила да я пусне сутринта -и я откъсна от мислите й.

-Ела Сивушке, рипни на полата ми да ти се порадвам! - промълви Еника, но котката скочи на леглото и се сви на кравайче.

-Проклетница с проклетница, повече няма да ти давам закуската си! - възмути се Еника и се опита да я перне с кривака, но вцепенените и пръсти го изпуснаха. Той обаче закачи една снимка, която стоеше до възглавницата й и тя падна на пода. Снимката беше фотография на единствения й внук - той беше заминал за Америка преди седем години и оттогава не се беше връщал. Кръстиха го Енчо - на нея и тя не можеше да се самозалъгва, че не й е слабост - предпочиташе го пред внучките си.

Еника се наведе с мъка да вдигне снимката - искаше да я достигне с показалеца на дясната си ръка. Но превитият й гръб натежа, главата и политна напред, старческото тяло загуби равновесие и се срина на пода. Челото й се вряза в острия ръб на една цепеница. Лепкава локва кръв се събра под главата й, по която имаше повече бръчки, отколкото коси, а ако още дишаше щеше да усети топла влага по полата си. Стаята започна да изстива, а врабците литнаха от клона на старата круша, но вече нямаше кой да ги види.

Вечерта Мария дойде да донесе вечеря на майка си. В чантата носеше още нещо-шарена американска забрадка - изпратена чак от Чикаго със специалното поръчение - за баба Енка.